Design a site like this with WordPress.com
Първи стъпки

Мимо Гарсия:

Отново е месец юни. Макар че тези дни един от участниците в „Четворната коалиция“ я напусна и това ще бъде основната новина в следващите седмици, то юни няма да бъде подминат без солидна доза хомофобия. Все пак особено при задаващи се на хоризонта предсрочни избори, разпалването на омраза към „различните“ е печеливша карта...

В България продължава да властва не съединението, а разделението. Освен делене на русофили и соросоиди, чертаем и допълнителни граници – едните се обявяват за патриоти и етикетират другите за предатели, те пък от своя страна им отвръщат с обвинения, че са фашисти.
Не е ли най-важното, обаче, да съжителстваме мирно?!

Според менДА! Считам, че всички граждани сме изключително изморени от живеенето „на лагери“. Това, разбира се, не е само нашенски феномен. Например в американския сериал „Добрата битка“ бе представено какво преживява афроамериканец, когато бъде узнато, че е гласувал за Тръмп. Всичките му приятели, познати се отдръпват, още малко и родителите му ще се отрекат от него. През пародията се казва много и в случая сериалът демонстрира нагледно до какво води изграждането на нова „желязна завеса“. Без диалог, няма прогрес. Без опит да се влезе в „обувките“ на другия, няма разбирателство. И представете си, скъпи читатели, пиша тези редове, аз, Мимо Гарсия, който в предишни мои материали съм окачествял Тръмп като „политически тумор“. Но да, не одобрявам 45-я президент на САЩ, ала същевременно и не преследвам онези, които го харесват, защото те имат пълното право да го правят.

Реших по дисциплина „Креативни имиджови техники“ при проф. дфн Милко Петров да представя Елън Дедженеръс, защото нейното мото – „Бъдете мили!“, ни е необходимо изключително, изключително много. То е рецептата за изцеление на обществото ни, което е вече тотално „балонено общество“. Да, да, всеки си има „балон“ – семеен, приятелски, съседски, колегиален, кулинарен /ако посещава такъв курс/ и т.н., но е голям проблем, когато не говорим помежду си. И не, нямам предвид да смесите семейството Ви с приятелите /даже горещо препоръчвам да не го правите!/, а акцентирам върху генерално липсващата комуникация между хората в България.
Всеки за себе си е прав и не проявява и грам старание да се вслуша в тезите на отсрещната страна /която, естествено, определя не като опонент, а моментално за враг/.

Преди около две седмици, след 19 години в ефир, шоуто на Елън приключи. Останах изненадан от големия брой хора, които споделиха в социалните мрежи колко много е означавало то за тях. Да, знаех, че е много гледано и обичано предаване, ала знаете, хората обикновено прикриват емоциите си, не искат да се разкрият, страхувайки се, че ще бъдат наранени. Само че, оказа се, Елън си е свършила истински работатапомогнала е на другите да спрат да се притесняват за имиджа си. Това сигурно звучи налудничаво водещата на една от най-рейтинговите продукции да не е била вманиачена по имиджа си... Хм… Хм-не хм, вярно е. Елън бе Елън през цялото време. Тя не се преструваше когато по сценарий се очакваше да се разсмее, но на нея не ѝ се смееше, не го правеше. Когато не бе ок да плаче /макар че за телевизията сълзите май винаги вършат работа/, но ѝ се плачеше, тя го правеше. Изобщо не носеше маска и убеждаваше нас, феновете /по-скоро сме последователи на нейната философия/, да сме си ние. Благодарение на Елън съм направил много, много неща. Писал съм и съм снимал ужасяващи проекти, които нямат място в интернет, но заради мотивацията ми от нея съм ги публикувал, защото на мен ми харесва, така че защо не?!

Милион пъти /не се шегувам – може би и повече от милион/ съм бил питан от приятели, познати как си позволявам да кача това или онова, което не е по очакванията на „масата“, и с усмивка съм им отговарял, че съм завършил „Колежа „Елън Дедженеръс“. Защото да, човек трябва да оценява онези личности, които са го формирали. Моята освободеност да съм си аз – с всички странности, които дразнят и мен си, но съм си аз и си се обичам, не е дар свише /може би има и такава част/, а е възприета от примери за подражание като Елън!
А тя е супер достоен примерпоказва ти, че можеш и трябва да живееш, приемайки околните. Да съдиш е лесно, о, да, /бабите на пейката пред блока ще го потвърдят/, но Елън ти показва двата пътяпървият, застлан с клюки и неудовлетвореност, защото все се живеят чуждите животи докато ги обсъждаш и вторият път, гарантиращ ти себеуважение с подчертана толерантност към изборите на останалите.

Елън ни научи и на друга имиджова техника, а именно: ще бъдеш приет от другите, едва когато самият ти успееш да харесаш себе си. Считам, че с тази си техника /своего рода послание/ Елън изпълни ролята на пророк. Защото тя говореше тези думи далеч преди появата на социалните мрежи, които окончателно наложиха на индивида да следва стандарти – с каква марка дрехи е облечен; колко му е скъп автомобила; броя звезди на хотела, в който е отседнал. Всичко се преценява на база някакви измислени стандарти. Инфлуенсъри, но и обикновени хора искат да изградят перфектен имидж – представят, че всичко в живота им върви по мед и масло, нямат финансови проблеми, нямат семейни проблеми, нямат никакви, ама НИКАКВИ проблеми.
Този фалш е толкова болезнен, че чак се питам и сега докато пиша, а и по принцип: как някой изобщо си въобразява, че някой му вярва?! Не знам, понякога имам чувството, че публикуващите изкуствено, си вярват. Може би в началото не си, но после нещо полудяват, явно, губят връзка с реалността. Човек не бива да товари другите с проблемите си, да се оплаква, но може и искрено да сподели какво го мъчи, нали?! Ето, например аз: гастроезофагеалната ми рефлуксна болест ме побърква. Като човек, тежал преди 100 кг., да трябва да преценявам всяка хапка, да пия торба /по-скоро е все още само несесер/ с лекарства, не ми е приятно, но това е животът ми.

Елън рушеше всяка една граница между желаното представяне на живота и реалното изпълнение на живота. Знаете, мнозина казват, че животът е сцена. Ами като човек, занимавал се с театър в детството си, знам следното: мислиш по един начин спектакъла, но после той бива изигран по друг. И никое представление не повтаря предишното. Така е и в живота: правим план, а накрая каквото стане, стане /каквото сабя покаже, май бе вярното/.
Не искам да бъркате искреността на Елън с онези мантри за прозрачността, представени по изключително достоверен и плашещ начин във филма с Ема Уотсън и Том Ханкс „Кръгът“ – как трябва все повече и повече да се отказваме от интимния си живот за сметка на публичността. Не! Има голяма разлика между това да си и открит и това трайно да залитнеш по тотално и постоянно бягство от личния живот, където място имаш ти, ти и най-близките ти.

Разликата може да се открои с един важен пример. Неслучайно започнах с предстоящия прайд в София, защото няма как пиша за Елън и да не спомена колко смела е била тя през 1997 г. да признае публично, в едноименния си ситком, че е лесбийка. Знаете ли, по-горе Ви описах фантастичния успех, който имаше с телевизионното ѝ предаване, но преди него има огромен спад в живота ѝ. Когато през 1997 г., по време на четвъртия сезон на шоуто, героинята на Елън, а и самата Елън, обявява, че е лесбийка, всички настръхват. Телевизията се чуди как да се оправдае пред възмутени зрители, организации се възмущават как тя ще разврати децата им. След като и договореният пети сезон на шоуто приключва, за Елън настъпва ужасяващ период: тя е забраВ/Нена. Зачеркната е. Никой не я наема на работа, но с изтънчена любезност – не я обиждат директно, а просто си намират оправдания и още, и още оправдания.
Елън можеше да живее като много гей хора прикрито. Да си намери мъж, да си направят деца и потайно да се среща с друга жена. Много хора го правят. В България и днес, 21-ви век, 2022 г., заради ширещата се хомофобия мнозина хомосексуални избират този път. И как не, при положение, че продължава, ли продължава прайдът в столицата на уж европейска държава да се нуждае от масирана охрана, за не бъдат премазани участниците в негоИмаме случаи на пребито дете от страна на съучениците му, защото гласът му им звучал „педалски“; млад мъж-бъдещ лекар бе пребит в парк, защото мязал на „мека китка“.
И добре, ако се абстрахираме от най-най-фрапантните случаи, какво остава иначе? Подигравките и най-вече подценяването. Колко биха се доверили на открит гей адвокат? Колко биха отишли при открит гей зъболекар? Колко биха наели открит гей за сериозна професия? По чужбина имаме дори гей депутати, министри, премиери, а тук, в България, представяте ли си някой да избере открит гей за народен представител?


За всички тези важни поприща имиджът трябва да бъде добър. Даже бих употребил и думата лъскав. Как да стане, обаче, ако до гей автоматично се прибавя емоционалната обвързаност, че този не става, не може да свърши работата заради сексуалната си ориентация или по-скоро заради проваления имидж?!

Хора като Елън променят дефиницията за срамно. Близо по 4 милиона зрители са гледали предаването ѝ. Със сигурност, особено в началото, мнозина от тях са имали едно наум харесвали са нейното уникално чувство за хумор, обожавали са земния стил на интервюиране на най-големите звезди, но ги е глождила мисълта, че все пак тя е лесбийка. Ала гледайки я година след година, осъзнавайки, че тя е като тях, те са променяли възприятията си за срамно, за редно. Минали се през етап да неглижират сексуалността ѝ заради таланта ѝ, а по-късно са я обикнали и приели не въпреки, а без значение на сексуалната ѝ ориентация.
Тоест Елън прави безапелационен бинго удартя тотално променя шаблона за достоен имидж. Вече хомосексуалната ориентация не води до изключване на „бутона за добър имидж“.


Когато някой пита защо има прайд, защо има сексуално разкриване, то пътят на Елън би бил достатъчно доказателство защо да си открит по тази тема е от жизненоважно значение! Ако не е имало хора като нея, които да докажат, че имиджът, тоест приемствеността, не трябва да се базира на каква сексуална ориентация имаш, кой знае колко много други жертви щеше да има просто защото са влюбени в човек от същия пол